Битката, която не избрах, но трябва да водя
Винаги ще помня празното усещане от загубата на самоличност. Вероятно е ставало бавно и постепенно, докато се стигне до сутринта, в която се събудих и не бях сигурна дори каква музика харесвам. Бях объркана. По всички въпроси. И се съмнявах във всяка своя мисъл. Когато говорех и се усмихвах, в себе си чувствах ехо. И се опасявах, че съм толкова прозрачна, че всички могат да видят бездната под дрехите ми. Не можех да повярвам, че съм в подобна ситуация. Помнех себе си като жив и силен човек, бях пълна с мечти и енергия. Сега плачех всеки ден и се чувствах безпомощна.
Стаята беше голяма и светла, имаше няколко запалени свещи и два бели стола. Интуицията ме доведе при психолог, когото не познавах, но от кратката ни среща по работа преди време бях научила, че е минала през сериозни изпитания и е излязла като победител. Струваше ми се особено важно да говоря с човек, чиято експертиза освен академична е и силно практическа.
– Защо си тук?
– Не знам коя съм и не съм щастлива.
Това бяха думите, с които започнаха първата ми среща с терапевта и битката, която продължи няколко години. Битката за себе си.
Коя съм аз? Постоянна личност или обект на непрестанно осъществяване? Опитът, гените и средата ли ме определят, или мога да избирам? И ако аз взимам решенията, кой Аз го прави – същността, с която се раждам, или възпитанието ми и заучените норми?
– Вярваш ли, че има хора, които си задават такива въпроси?
– Нещо повече – вярвам, че има хора, които знаят отговорите.
Да бъдеш никой друг освен себе си – в свят, който денонощно прави всичко възможно да те превърне във всеки друг – означава да водиш най-тежката битка, която едно човешко същество може да води, и никога да не спираш да се бориш. Е. Е. Къмингс
Коя съм аз?
Баналният съвет „Бъди себе си!“ е може би най-отчаяният опит на човека да успокои своето съществуване. Просто се отпусни и бъди. Щом идва от теб, не може да е грешно. Да си себе си, е винаги твое право. Тази концепция (ако изобщо може да се нарече така) спестява толкова много мисъл и усилия, че се превръща в обида за интелекта и хуманността. Всичко, което прави, е да отвори врата към експресия без осъзнаване, което пък е още един пряк път към някоя светла стая с два стола и въпроса: „Кой всъщност съм аз?“.
Относно мен – през по-голямата част от живота си опитвах да бъда нещо друго. Понякога по-добро, друг път по-приемливо. Исках да съм повече като хората, на които се възхищавам и които принадлежат в група. Приемах ценностната им система, интересите. Учех се да мисля и говоря като тях. Но нито те приемаха изцяло мен, нито аз се чувствах на място. И не разбирах защо.
Източник: Барбара Крюгер – Untitled (You Are Not Yourself), 1982, източник: Wikipedia
Всеки може да бъде научен да мисли, вярва или знае, но не и да чувства… в момента, в който чувстваш, не можеш да бъдеш никой друг освен себе си. Е. Е. Къмингс
Емоциите могат да кажат много за същността ни, но не означават индивидуалност. Нея откриваме в онова, което стои зад тях: уникален опит, среда, модели, ценности, потребности и убеждения. Отне ми много време и няколко болезнени сблъсъка, за да разбера, че да имитираш, не означава да „бъдеш“. И че можеш да се преструваш до степен, в която заблуждаваш дори себе си, но не можеш да подправиш своите чувства. А под тях има библиотека от информация за личността ти. Защо съм тъжен, защо съм ядосан, какво ме прави щастлив? Отговорите разкриват уникалната карта на същност, чертана още от зачеването. Личната ни карта. Но начертана не от нас.
Може би най-трудната част от моята битка беше тази среща. С личността, която не бях избрала, но все пак ми принадлежеше. С човека, когото безотговорно бях изоставила да зависи от случайни събития и импулсивни реакции. И който беше много по-различен от онова, което ми се искаше.
Понякога тази среща се случваше в честността на самотата. В моментите, когато оставах във враждебната компания на несъвършенствата си. Още по-честно – на менталните си недъзи.
Но парадоксално – най-голямото предизвикателство не се случи пред огледалото.
Коя съм аз?
– Ако трябва да избереш едно от двете – да четеш книги или да говориш с хора – кое ще бъде?
– Да чета хора.
Приятелствата и партньорствата се оказаха по-мощен инструмент за терапия, отколкото самата терапия. Според Хегел себепознанието не може да се случи в изолация, а се осъществява през срещата с външния свят и най-вече с другия човек. Това, че любопитството ми към другите се нуждае от различност, дълги години тълкувах като опит за присвояване на чуждата идентичност. Оказа се обаче, че е начин да дефинирам своята.
Хегел твърди, че разбираме кои сме, когато другият реагира на нас, съди ни и ни оценява. Самосъзнанието се нуждае от признание на друго самосъзнание, за да се утвърди като свободно такова. Но тук има капан, в който често попадаме – превръщаме отношенията в борба за това признание. Чрез динамиката господар – роб обаче няма как да постигнем истинско осъществяване, защото то е възможно само в отношения на равенство.
И тук сякаш откриваме едновременно проблема и решението на човешкото самопознание. Можем да се намерим само през другия, но и именно в свързването с него съществува най-големият риск да загубим себе си или да се заблудим взаимно.
Източник: Ремедиос Варо – Жена напуска кабинета на психоаналитика, 1960, източник: Museo de Arte Moderno, Мексико
– Коя връзка те промени най-много?
– Тази, в която останах най-дълго.
Понякога, за да запазим връзката с някого, късаме тази със себе си. Всичко започва от едно компромисно „да“, когато всъщност искаш да кажеш „не“. После се разделяш с част от графика си, за да направиш пространство за другия. После с част от близките си. После с част от мислите си. Той не те вижда, а те проектира и ти се съгласяваш. Дали от любов към него, дали от липса на отношение към себе си, дали от слабост… Или просто от несъзнаване как всеки личен компромис, маскиран като любов или грижа за другия, ни струва парчета същност, които впоследствие търсим като слепци в мрака, който сами сме създали.
Според философa Еманюел Левинас най-големият риск от загуба на себе си съществува в решението да превърнем другия в продължение на нашите представи и нужди. Това е опит да си създадем удобство и познатост в отношенията. Но когато не признаваме чуждата личност и не приемаме нейната уникалност, ние отхвърляме и личната си автентичност, най-вече поради факта, че не можем да я срещнем. А не можем да стигнем до нея, защото тя се появява истински само когато друг я призове към отговорност. Когато другият ни покаже различието и уязвимостта си, самоличността ни се разклаща и е призована да отговаря. Така откриваме, че няма само „аз за себе си“, но съществува и „аз за другия“. Ние можем да прекъснем взаимодействието или да го нарушим, но не и да го върнем обратно. Връзката се е случила, личността е въвлечена в отговорност и поради това човекът се е приближил до себе си.
В този ред на мисли дори загубата може да бъде ценна информация. Когато избирах да бъда като другите, разбирах, макар и болезнено, че в крайна сметка не мога да бъда всеки. Тоест моят избор е свободен в реакциите, но не и в самоличността.
Връщам спомените си от различни срещи. В някои съм била незряла и изискваща, в други – всеотдайна и грижовна, в трети съм лъгала и наранявала. А понякога съм правила всичко това само в рамките на едни отношения. Тогава коя точно съм аз? Всеки въвлечен може да разкаже различна история за мен. И ще бъде прав. Но не напълно.
Изборът на реакция винаги е наша отговорност и това е процесът, който ни изгражда. Тоест с постоянството и честотата на изборите си ние утвърждаваме човека, който сме и искаме да бъдем.
– Кое е най-лошото в теб?
– Онова, което не познавам.
Юнг обръща внимание на нуждата ни от цялостност. Постепенно виждаме както социално приемливата си страна, така и своята сянка. Изграждането ни представлява интеграция на отделните части, а проблемът с Аза се появява, когато отхвърляме онези от тях, които не харесваме. Така една от големите битки се оказва не срещу онова, което не одобряваме в себе си, а за неговото опознаване и приемане. Смелостта да признаем, че сме способни на завист, агресия или егоизъм, без да се съдим или дефинираме като лоши хора, е мястото, където имаме силата да направим избора какви да бъдем – не по принцип, а в конкретния момент.
Осъзнаването на тази свобода рядко носи облекчение. Ако до един момент живеех с тежестта на последствията, то в следващия вече полагах усилията на избора. Ако ме попитате кое е по-лесно, не е второто. Но ако ме попитате кое е по-удовлетворяващо – със сигурност няма да се върна към лекотата на случайността.
Източник: Фрида Кало – Двете Фрида, 1939, източник: fridakahlo.org
Според Жан Пол Сартр „човек е осъден да бъде свободен“, защото носи цялата отговорност за себе си и живота си и с всяко следващо действие и избор определя действителността. Оказваме се в един готов свят с определени правила, но ако искаме да осъществим собствена личност, трябва да създадем и отстоим своите. Логичният въпрос е – защо да го правим? Ако се съгласим на общите условия и популярни норми, няма ли да си спестим и битката, и болката?
– В името на себе си – би ли загубила човек или работа?
– Губила съм и хора, и работа.
Вероятно можем да си спестим много конфликти и загуби, ако приемаме позицията на другия и на цялото. Но със сигурност по този начин ще си спестим и себе си. Защото „аз съм“ понякога означава просто „не“. А нашето „не“ разочарова чуждото „искам“. Решителен сблъсък. Да запазя другия с цената на себе си или да запазя себе си, но да съм сам?
След няколко години терапия видях търсения Аз, ужасих се от истината, после я приех и накрая започнах да я променям. Това беше и продължава да бъде най-трудната ми битка. Загубих хора, спечелих мир. Намерих наслада в самотния разговор и удоволствие в личната тишина. Понесох тежестта на изборите си и посрещнах отговорността от решенията. И замених нуждата от щастие с тази от спокойствие и баланс.
– Знаеш ли коя си?
– Може би никога няма да разбера напълно, но винаги ще избирам.
Този избор е единственото, което имаме и зависи от нас. И това е мястото, където поемаме отговорност в името на себе си. Ако не решим да пазим другите на всяка цена. Защото и това е избор. И имаме право на него.
Коя съм аз?
Аз съм своят избор.
