Животът ни се струва невъзможен без интернет, мобилен телефон и лаптоп, нали? Независимо дали родителите ни са използвали първия си компютър в началото на 90-те години, ние сме се чувствали технологични богове с първия си телефон с копчета, а децата днес знаят как да си пуснат клип в YouTube още на тригодишна възраст. И въпреки че сме заедно в онлайн реалността от много време, все още се държим като завоеватели в Обетована земя, а не като отговорни потребители.
Поне четири активни поколения на полето на живота, в работата, в обществото – бейби буумъри, генерация X, милениъли, Z и най-новите – Алфа, сме интернет зависими. От това как управляваме тази пристрастеност зависи как ще се справим в предстоящите времена, в които уязвимостите ни ще бъдат подложени на изпитания. Изкуственият интелект е най-познатото „зло“, представете си геополитически конфликти, които изискват обществена мобилизация, прибавете и нови социални неравенства, базирани вместо на знания и умения, на представителство и не на последно място – задълбочаваща се социална изолация. Но новините не са само лоши. Все още човешкият интелект е водещ в технологичното развитие, затова различният опит и гледна точка на хората ни дават възможност да насочваме собствения си живот във и отвъд интернет и технологиите.
„Технофобия“ или предразсъдък?
Страхът от технологиите при по-възрастните поколения (често наричан „технофобия“) е една от най-експлоатираните теми в обществото. Разбира се, има причини за това: бейби буумъри, хора, които живеят в по-отдалечени места, такива с ниска обща култура или социални умения, често са уязвими при използването на интернет и високи технологии, но това не е 100% вярно за всички.
Свързаността е налице. По данни на НСИ от декември 2025 г. 92.8% от домакинствата в България имат достъп до интернет в домовете си. 86.5% от хората на възраст 16 – 74 години го ползват всеки ден или поне веднъж седмично. 51.2% пазаруват онлайн за лични цели, 35.9% използват глобалната мрежа за взаимодействие с административни органи и публични институции, а 22.5% използват генеративен изкуствен интелект. Разликата в цифровата свързаност между градските и селските райони през 2025 г. намалява спрямо 2016 г.
Въпросът е в уменията, не в страха от технологиите. 38.3% от българите имат основни и над основните цифрови умения, които включват грамотност, свързана с информация и данни; комуникация; разрешаване на проблеми; създаване на съдържание и безопасно сърфиране. Процентът е най-висок при най-активните на пазара на труда и в обществото – тези между 25 и 34 години (56.6%). При младите хора на 16 – 24 години (поколението Z) – 52.8%. Почти половината от 65- – 74-годишните твърдят, че нямат цифрови умения.
Но всички имат мобилни устройства, прекарват голяма част от времето си онлайн и се самоусъвършенстват интуитивно с развитието на технологиите. Това се налага не само заради собственото им оцеляване в силно дигитализирана социална среда, а защото пазарът на труда го изисква.
Не възрастта, а опитът е този, който показва дигитална и технологична зрялост. При недостиг на работна сила акцентът на търсене пада върху по-опитните и възрастни професионалисти, които са готови да се учат и често са носители на иновации. Но ейджизмът в технологичната сфера е показателен за нагласите. По данните от доклади на AARP и WhatJobs News от август 2025 г. за американския пазар 61% от технологичните специалисти над 45 години заявяват, че възрастта им директно пречи на възможностите им за намиране на нова работа. На тези над 40 години им отнема средно 3 месеца повече, за да си намерят работа, в сравнение с колегите им под 30 години. Общо е мнението, че работодателите предпочитат по-младите кандидати не заради уменията им, а заради стереотипи за „гъвкавост“ и по-ниски очаквания за заплата. В същото време над 92% от ИТ ветераните активно се учат на нови умения, а разликата в дигиталните умения между поколенията се стопява бързо.
Няколко примера, че не възрастта, а опитът е важен. Робърт Нойс и Гордън Мур основават Intel съответно на 39 и на 41 години. Джон Гуденаф прави своето най-значимо откритие – разработването на материалите за литиевойонната батерия – когато е на 57 години; и е най-възрастният носител на Нобелова награда.
Забраните не работят
Децата са втората призната уязвима група в интернет пространството. Тяхното включване и изключване от мрежата е обект на сериозни регулации, за които в обществото има консенсус, че са нужни, защото, както ми призна синът ми, „ние нямаме задръжки“. Неотдавна във Франция бе разгледана законодателна инициатива за ограничаване на достъпа до социалните мрежи за потребители до 15 г. В репортаж по темата 14-годишно момиче попита: „Защо ни ограничават достъпа, а не променят средата, така че тя да е безопасна?“.
Това е неудобен въпрос, на който родители и възрастни нямат отговор. Самите те са пристрастени. И разрешението на проблема не е само в ограничаването на достъп изобщо или на времето, за което той се осъществява. То е и в примера, който даваме. Нека си признаем: повечето хора прекарват дори повече време пред екраните от децата си.
Според RescueTime & Data.ai, които анализират софтуерни данни (телеметрия) от устройства по време на работа, типичният служител превключва задачите или проверява приложения на всеки 6 минути. Това не е ли „фрагментирано внимание“ и дигитално пристрастяване? Statista потвърждава, че средностатистическият възрастен проверява телефона си 96 пъти на ден. DataReportal (Global Digital Insights в партньорство с We Are Social и Meltwater) са установили, че средното време пред екран на възрастните е 6 часа и 50 минути. Родените през периода 1997 – 2012 водят с 9 – 9.5 часа пред екраните, милениалите отделят 6.5 – 7.5 часа, резултатът за родените между 1965 – 1980 е 4.1 – 4.5 часа, а бейби буумърите са на опашката с около 3.5 часа.
Тези данни показват тревожно проявление на екранна зависимост при подрастващите. Според проучване на Common Sense Media (САЩ) – организация, която изследва темата, в семействата от ниски социално-икономически слоеве времето пред екран на децата се увеличава средно с 2 часа.
Добрата новина е, че след като вече открито говорим за интернет зависимостта като заболяване, „дигиталният детокс“ се налага като лично поведение и част от грижата за психичното здраве.
Но това не решава проблема с липсата на работещи мерки за борба с интернет престъпленията. Дигиталните измами, престъпления и злоупотреби не делят жертвите си по възраст, а по цели. Последствията са сериозни, но още по-голяма е дилемата: можем ли да се защитим ефективно, ако сме част от активно интернет общество, в което няма ясни параметри за безопасно поведение, а в повечето случаи то е въпрос на лична отговорност.
Предимството и недостатъкът на интернет е, че нищо не се губи като съдържание, а законите не са достатъчно строги при установяване на нарушения. В българския Закон за киберсигурност (Обн. ДВ, бр. 94 от 13 ноември 2018 г., посл. изм. ДВ, бр. 25 от 29 март 2022 г.) най-високата по стойност глоба е 20 000 лв. Европейското законодателство работи в посока по-строги норми на е-поведение от търговци, граждани, медии, но вероятно с тяхното прилагане ще дойде и преливането на гранично съдържание в тъмната мрежа, която не е чак толкова недостъпна.
Интернет самота vs интернет мобилизация
Преди няколко месеца вкъщи авария прекъсна електричеството за около 2 часа. След първоначалното търсене на всички свещи в къщата, с мъжа ми потънахме в разговор – истински, без разсейване от екрани и телефони. Синът ни – Алфа поколение – първо прие ситуацията като възможност за приключение и после ме попита: „И сега какво да правя? Вие какво правихте преди интернета?“. Наложи се да му разкажем, че е имало живот и преди мрежата да ни погълне – за книгите и игрите навън.
Но после се замислих, че той е от поколение, което често дори не говори с приятелите си, а си пише чрез мемета и емотикони. Общуването е онлайн. Средата подхранва е-тормоза с кривото огледало на общото одобрение. Когато човек живее със съмнение дали „е на мястото си“ онлайн, чувството за самота надделява.
Интернет самотата е големият бич на дигиталните комуникации и се проявява във всяко поколение, но уязвими са хората, които не са способни на т.нар. reality check – в ясна рамка от очаквания, себеоценка и усещане за принадлежност. Тя е и причината за влошеното психично здраве при децата, както и при хора в уязвимо социално положение.
През 2025 г. проучвания показват, че хората, които прекарват над 3 часа дневно в социални мрежи, имат 2 пъти по-висок риск да се чувстват социално изолирани в сравнение с тези, които ги ползват под 30 минути. Според SQ Magazine (Internet Addiction Statistics 2026) и Cigna Loneliness Index около 57% от хората, търсещи помощ за интернет зависимост, изпитват тревожност или депресия, пряко свързани с липсата на реални социални контакти. Канадско изследване (Recreational Screen Time and Mental Health, 2025, на Canada.ca) показва, че тийнейджърите, които прекарват над 2 часа онлайн, съобщават за „недостатъчна подкрепа от връстници“ много по-често.
Но разбира се, съществува и социална изолация на хората, които са извън мрежата, като това явление засяга повече възрастни хора. Дали тя е проява на примирение, че вече не принадлежат на този свят, или обществена присъда? По-важното е те да имат възможност за включване.
През 2025 г. именно социалните мрежи предизвикаха в България изключителен поколенчески скок – мобилизираха и изкараха на площада нова генерация протестиращи. Поколението Z, за което всички смятаха, че е заседнало в своя дигитален свят, и бе обвинявано в социална непригодност, зареди с нова енергия обществения процес. Това явление породи надежда, че животът продължава дори когато не чатим по телефона.
30 години след бунта на бейби буумърите, техните внуци показаха, че клишетата, свързани с поведението на хората в интернет, според възрастта им, не са 100% достоверни, както всичко в мрежата всъщност. Не страхът от технологиите създава враждебна среда, а липсата на консенсус, че това е още един свят, в който вече не сме завоеватели, а граждани с отговорности, които ни застигат.
